"В Америка станах по-голям патриот!
България много ми харесва. Ще го кажа патетично - тя е прекрасна страна, разказва завърналият се поет Владимир Левчев"
Владимир Левчев е роден на 17.10.1957 г. в София. Завършва английска гимназия (1976) и изкуствознание (1982). Редактор в издателство "Народна култура" (1982-1990), на забраненото независимо списание "Глас", зам.-главен редактор на "Литературен вестник". Член е на изпълнителния комитет на "Екогласност". В началото на 90-те години заминава за САЩ, където преподава в University of Maryland (Балтимор), George Washington University, American University (Вашингтон), както и в Foreign Service Institute (към Държавния департамент). Oт тази есен преподава литература в Американския университет в Благоевград. Автор на редица стихосбирки, два романа и множество студии и статии, посветени на българската литература. Превежда от английски и руски. Разведен, има син.
Защо всъщност емигрира през 1994 г.?
- Това е толкова отдавна, че аз вече не знам дали, като ти отговарям как съм се чувствал тогава, няма всъщност да ти кажа как сега мисля, че съм се чувствал тогава. Разбира се, конкретният повод беше, че спечелих Фулбрайтова стипендия. Тъй че аз не си вдигнах просто багажа, а отидох със стипендия. Но имаше и друго. Както знаеш, бях доста ангажиран със СДС, главно като журналист, не като политик. Но в ония години, които бяха силно политизирани, това, че ме асоциираха постоянно с баща ми, беше много решаващо за отношението към мен - от една страна, неговите приятели ме смятаха за ренегат, от друга, седесарите също ме гледаха с подозрение. И това ми беше твърде неприятно, че трябва на всички да се обяснявам. А знаеш вица, почнеш ли веднъж... Този мотив също беше решаващ. Много се бях ядосал и заминах с чувството, че никога вече няма да се върна в България. Но много бързо ми мина. И повече започнах да се чувствам патриот там, трябва да ти кажа, в Америка, отколкото преди в България. В чужбина това,че си българин става част от визитната ти картичка. Даже развих интерес към българския фолклор, още повече че там предавах балканска литература. През 90-те години беше на мода балканската литература - покрай войните в Югославия. Сега вече не е така, сега арабската литература е по на мода. Така и написах романа си за Крали Марко. Трябва да призная, че не бях чел този епос изобщо. Отидох в Конгресната библиотека във Вашингтон и изчетох целия епос - и сръбския, и българския.
- С какво се размина Америка с предварителната ти представа за Америка?
- Аз живях там толкова дълго, това са 13 години, че самата Америка много се променяше през това време. Честно казано, тя много повече ми харесваше по Клинтъново време, отколкото сега - Буш аз не го харесвам. Хубавото в Америка, да почнем с хубавото, е, че е мултиетническа нация и единственото място в света, където можеш да видиш евреин и арабин да живеят заедно и да бъдат приятели, да нямат помежду си никакви проблеми. Или турчин и грък. Или турчин и арменец. Наистина има проблеми, но днес те са повече социални, отколкото етнически. Но от друга страна, в тази огромна държава с много територия и сравнително малко хора хората живеят на леко изолирани общности - етнически или професионални - и това води до една студенина в общуването. В Америка наистина много се работи. Сега, като гледам, в Благоевград има май повече кафенета, отколкото във Вашингтон.
- Помогна ли ти за адаптацията и реализацията там фактът, че тук бе утвърден поет?
- Аз там тръгнах от нулата. Бях на трийсет и шест години, с току-що родено дете. Никой не ме знае, това че имам издадени книги, не интересува никого. В Щатите, за съжаление, няма български писател, който да е известен, както да кажем, Орхан Памук или Иво Андрич, или Казандзакис, или Кадаре. Всяка балканска страна има по една такава ракета-носител, с изключение на нас. Няма такова име, което да асоциират с България - нито в литературата, нито в историята, да речем Вазов или Ботев, или Левски. Аз трябваше по някакъв начин да им покажа, да им разкажа какво е това България.
- Какво успя да им покажеш и разкажеш за България?
- Успях най-вече като преподавател по балканска литература. Опитвах се да преподавам само българска литература в началото, но това е трудно, защото трябва да имаш поне 8 студенти, за да имаш клас. А балканската литература наистина вървеше през 90-те години. За съжаление, установих не само че нашата литература не е известна, но тя не е и превеждана добре. Йордан Радичков например няма нито един превод на английски. Има само един превод, който е правен в София прес през 60-те години, с някакви партизански разкази. Но дори и този превод там не може да се намери никъде. Преподавах "Крадецът на праскови" на Емилиян Станев, един хубав превод от 60-те години, правен в Англия. Има превод и на "Под игото" още от края на 19 век. Има повече преведени поети - от Блага Димитрова и баща ми до Георги Господинов - но той с романа си. Самият аз успях да издам там няколко стихосбирки. Не съм станал световноизвестен с тези книги, но на локално ниво, във Вашингтон литераторите ме знаеха. Сега например донякъде Елизабет Костова, която е омъжена за българин, играе доста положителна роля за популяризирането на България. Един пример за това колко трудно е човек там да се утвърди, дори да е бил тук име, е Ада Митрани. Тук тя през 80-те години беше една от най-известните български графички. Омъжи се за американец и замина там. И сега изобщо е спряла да рисува, станала е юристка на тяхното министерство на енергетиката, доста успешна, при това, но - не рисува. В Америка бързо разбираш, че нямаш голям шанс, ако правиш чисто естетски неща. Ти трябва да правиш неща, които са пазарни, които се купуват - портретчета на богати дами, натюрморти с дини и прочие. Или приложни неща. Сега - ако имаш вече име по някаква линия, както Кристо (Христо Явашев), е друго. Но за да си създадеш такова име, е адски трудно.
- Как си обясняваш тази наша крещяща неспособност да се рекламираме?
- Не знам, нас ни учеха едно време, че скромността краси човека. Но в съвременния капиталистически свят не е така - скромността никак не краси човека. Скромността те обрича на пълна анонимност. И на невъзможност да си намериш хубава работа. Защото дори като отиваш да кандидатстваш за работа, трябва да се самопохвалиш, колкото се може повече - да се надуваш, за да ти обърне някой внимание. Това е много трудно за нас, защото не сме така възпитавани, както се казва, и нямаме този инстинкт. Югославия също беше комунистическа страна, но като че ли нейните творци отново са много по-успешни. Васко Попа е признат и зад океана за един от най-големите поети на 20 век. Той е имал и шанс, защото го е превеждал Чарлс Симич, или Симик, както му казват, лауреат на Пулицърова награда, също много добър поет, сърбин по произход. А и поезията на Васко Попа е лесна за превеждане, бих казал, защото тя е чисто визуална. Визуалната поезия лесно се превежда. Трудно се превежда музикалната поезия - Яворов и Пушкин не могат да се преведат.
- Как намираш България сега?
- Много ми харесва. Всички викат, ти си луд, защо се върна, не знаеш какво е. Но засега България много ми харесва, изключително много ми харесва. Ще го кажа патетично - мисля, че България е една прекрасна страна. Едно от благословените места на света, защото целият свят преживява сега някакви катаклизми, промени, а тук все пак се е запазил един баланс между по-човешките неща и тази икономическа глобализация. Разбира се, всички ме предупреждават, че сигурно ще се разочаровам след време - аз съм тук от един месец.
- Как намираш родната политическа ситуация?
- Намирам я определено странна. Например, мисля, че решението за плосък данък - не казвам, че е лошо - е изключително дясно решение. В Америка либертарианците, които са част от републиканската партия (дясната партия при тях), отдавна се опитват да въведат плосък данък и не могат, защото няма достатъчно гласове за това. Навсякъде в западните страни в момента има прогресивен данък. Така че плоският данък е една определено дясна мярка и сега, след идеята за неговото въвеждане изглежда, че в момента България се управлява от едно дясноцентристко правителство. Но кои са левите тогава, не знам. Просто няма такива и затова се явяват някакви лумпени като партията на Волен Сидеров, които изземат това пространство, което би трябвало да бъде ляво. Какво значи дясна партия - партията, която поддържа статуквото. Но при 40 години комунизъм коя ще е партията, която ще се опитва да поддържа статуквото - разбира се, социалистите. Наистина в момента социалистическата партия се опитва да бъде от европейски тип, съвсем различна, но няма върху какво да се стъпи, за да се гради.
- Мощната синя вълна навремето, в която и ти участваше, изведнъж се оказа, че била носена от агенти? Изпитваш ли някакви резерви в този контекст към седесарското си минало?
- Естествено, че е имало внедрени агенти в СДС, както и навсякъде другаде. Но повечето не са били. Аз не съм бил, например. Но в момента не е това най-важното. Въпросът с тия досиета се вмириса. Тия досиета трябваше или веднага да се извадят, или веднага да се изгорят. Сега, след 20 години още да се занимаваме с тях, вече е, как да кажа, смешно. Защото, който е могъл нещо да си зачеркне и да си извади и да си поправи го е направил. Който е могъл да досложи нещо, за да направи мръсно на някого, също го е направил. Така че вече не знам дали има смисъл изобщо да се говори за тях. Двайсет години досиетата нито се извадиха, нито се изгориха, а ей така се подават селективно. Единственият резултат от това е, че хората обръгнаха съвсем и не им прави никакво впечатление, че някой е бил доносник. Това вече не е новост.
- Казваш, че доста други българи се завръщат подобно на теб в България. Това може ли да служи като индикатор за някаква нормализация?
- Много българи, които познавах във Вашингтон, започнаха да се връщат. Особено някои професии, например архитектите. Защото тук в момента те имат повече работа, отколкото там. Движещ е икономическият мотив, макар че и факторът носталгия не може да се пренебрегне. Още повече, че сега България е Европа. Ти се връщаш, но не се връщаш в България, а в Европа. Излязъл си от една България, която беше изолирана от света, и сега се връщаш в Европа. Какво по-хубаво от това?!
- Другия месец навършваш 50 години. Юбилеят предизвиква ли те към равносметка?
- Не бих искал да гледам назад, а да гледам напред. Искам да се надявам, че животът ми сега започва. Сега правя едно избрано, което "Жанет 45" ще издаде със заглавие "Кой сънува моя живот". Имах такава книга, която излезе през 80-те. Това заглавие ми се стори подходящо и за книга, която човек издава за 50-годишнината си.
Статията на интервюто с Вл.Левчев е публикувана на страниците на електронното издание на вестник "Сега" на адрес segabg dot com
Какво остана да видим по темата
- "Американците не са свободни хора . . .Избрах да живея в България . . . Тук всичко е старо и мръсно"
Продължете да четете по темата >>
Ако пък ви е доскучало изберете ново заглавие по долу
Или изиграйте една забавна игричка за РЕЛАКС.
Няма коментари:
Публикуване на коментар